Дано останеш без листчета!

Древните холандци са знаели как да те прокълнат.

Имам усещането, че всичко около мен е спряло и аз се движа на прекалено висока предавка. Или обратното. Дните минават замъглено, далечни и неосъзнати, а натрапчивото чувство, че си постоянно сряда става изключително досадно след време. В моменти като този, отивам на работа с мазохистичното намерение да се срещам с дебили и да комуникирам на странен жаргон със себеподобни. Странно как можеш да намираш утеха в нещо, което ти е лазело по нервите съвсем наскоро – хора, цъкащи безразборно по непознати им менюта. 

След кратка битка с малоумните книжари в смущаващото съоръжение в моля на Стамболийкси, което претендира да е и аз не знам какво, но има книги, се сдобих някак покрай другото с последното засега творение на Пратчет – Unseen Academicals. Учудващо за мен колко лесно се оказа всичко този път. Обикновено ровя книгите му на английски с дебели корици от къде ли не, а този път ми го докараха под носа, на доста прилична цена даже.  Прекарах колебливи 40 минути около рафтовете, набелязвайки си с лаком поглед кои тухли да си купя, а после с гробовна въздишка си спомнях за плана, че ще почна да тъпча библиотека, след като намеря къде да я държа. Дори в момента, със скромната ми фентъзи колекция имам сериозни проблеми при местене насам натам – около седем килограма от Колелото на Времето са изминали пътя до Германия и обратно поне два пъти. Засега Трохата ги подслони у тях, но напоследък все по-трудно се спирам пред книжарници, полуобезумял от видението за тежки дървени рафтове, хиляди книги с миризма на други светове и всичкото време на света да ги прочета :). За Коледа купих на майка ми нещо, наподобяващо боеприпас на средновековен катапулт и носещо надслова История на Европа. Съдейки по малкото, което прочетох, направо са се престарали, но пък такава книга е доста приятна за всеки, който се зарибява по европейска култура.

Това да останеш без листчета не си е работа. Винаги се случва насред нощите и най-често – веднага след като съм се прибрал, разсъблякал и доволно седнал да разпусна. В кутията обаче няма нищо и ти си бесен – не стига, че трябва да се мотаеш по мрака пак, ами на всичкото отгоре и си знаеш, че пак ще купиш едно пакетче, защото някой, появил се в 3:00am и купил 5 пакетчета малко черно OCB никак не е странно, нали. Интересно е обаче как можеш да си измерваш порока по този начин – в едно пакетче има 50 листчета, които дават средно около 7-8 броя фира. Тоест, ако свършиш едно, а се окаже, че предишното празно пакетче листчета се мотае неизхвърлено все още наоколо, значи или си предрусал, или не чистиш особено често стаята си.

Гледах Аватар. Ооооо, как гледах Аватар! Не бях се кефил така на филм от адски много време, усещането беше като откровение. Залепен за стола, лапащ всеки малък елемент от зверската картина, бях потънал не толкова в зашеметяващата визия, а в историята на синичките симпатяги, можеш ли да повярваш. Докато всеки ще ти каже, че сюжетът не е нищо особено, самата атмосфера е дотолкова реална, че се плюсваш насред дивата планета и сякаш нелепата бунтовническо-любовна история е напълно в реда на нещата. Епиката на Аватар е от ранга на Властелина, дори за мен е още по-внушителна, защото нямах с какво да го сравнявам, докато книгата на Толкин хвърля прекалено голяма сянка. Когато светнаха лампите исках още, ако може други 2-3 часа пътешествие, красота и безумна виртуозност на аниматорите. Знаеш колко съм вманиачен да видя други светове, планети и Космоса като цяло. Е, Аватар почти успя да ми го даде, колкото и да беше … 2D, в сравнение с това, за което мечтая. На излизане от залата бях изпълнен с копнеж, нищо по-малко. А това е много, много трогателно, поне що се отнася до мен.