Harry Potter and the Illegal Immigrants
Сънувах следния прелюбопитен сън: Намирах се в училището на Хари Потър – Хогуортс, – и издирвах нелегално укриващи се индийци. Беше се оказало, че близначките-индийки (в книгата) са вкарали половината си рода да живее тайно в стаите им и аз бях натоварен със задачата да разбера кои от тях са истински ученици и кои – самозванци. Разпитвахме ги коя е формата на професор МакГонъгъл и които се проваляха да отоговорят правилно, бяха отвеждани в една тъмна стая. Точно щяхме да пристъпваме към наказанията и сънят свърши. Както винаги, на най-приятната част…
Reciprocal Sandbox Miserhya
Първо – знам как се пише ‘мизерия’ на английски, но начинът, по който я тупнах в заглавието, повече ме кефи. Освен това, този ще бъде последния пост, със заглавие в чест на великите Боргир и по Правилата на якия блек-метълист (този линк вече за не знам си кой път ме питат за него – оказва се, че малко хора го знаят и всеки път са ‘ЪЪЪ, имаше едни правила там за мяталитисти, как бяха….‘. Е, на ти ги сега, ставай ‘true’ на бегом.). Оттук нататък ще гледам да се придържам към по-нормални титли :) (още…)
The dream is real
Изпитвах известни съмнения за този концерт. Подари няколко причини. На първо място, Dream Theater нещо са ми неслушаеми в последните години. Може би защото в момента предпочитам скоростни резачки, тежки рифове, причиняващи контузии на вратните прешлени, и гръмотечичен грохот на тупаните, не знам, но е факт, че групата, позната ни още като ‘четиримата маестро и Джеймс ЛаБри’, не фигурираше в плейлистата ми от миналата година насам. Като прилежен пират се сдобих с посления им албум два дни преди концерта и го спрях на второто парче. А сега де, да ходя ли или да не ходя? (още…)
Атина, о, звездоока! (и AC/DC)
Този пост го започнах малко след като стоварих багажа у нас преди няколко дни, рано-рано сутринта. След това се замотах, трябваше да се занимавам с други неща, пътувах насам-натам и в крайна сметка чак сега започвам да го пиша. Истински, имам предвид, защото всичко, което написах преди няколко дни беше заглавието.
Ходенето до Атина и концета на AC/DC не беше от онези планирани неща, които при мен отнемат няколко месеца, докато се случат. Нито беше фенщина, от онази, която кара хората да обикалят с групата по турнетата, присъствайки на всеки един концерт. Не, беше плонж в неясни ми територии, хвърляне с глава напред в приключение, а аз много, ама много мразя да се мяткам като овца по този начин. Лина, благодаря ти :)
Внимание: Това е най-дългият пост, който съм писал в блога, така че ако ти изтекат зъркелите, докато го четеш, да не кажеш, че не съм предупредил.
А-чааааа!
Муахахахахаааа!!! Уа-чааааа, тупорамикасишууууУ! Уай-каримасикаааааааа-ру!
Dear beloved, we’ve gathered here today….
Муахахахахахахахахах! Бахахахахаха-ХА! Кис-кис-кискис!
Само нинджа може да убие друга нинджа! И моето кунг-фу е по-силно, от твоето кунг-фу! ….уууУУУУууУУУУУУууУУУУУУУУУУУУУУУ….
Вие всички сте луди, и единственият нормален в цялата кухня съм аз! :)
Добърско
Нещо такова се вижда, докато си бездействаш край басейна.Тази седмица беше село Добърско, забутано малко след Разлог, из фустите на Рила. :)
Общо взето, лесно се стига дотам. Всичко, от което имаш нужда за целта, е тайфа, кола и добро желание. Е, колата не е необходима, но си нямам идея как ще се замъкнеш съвсем до селото. Може да има междуселски автобус, нямам си представа. Ние сме кашкавалени туристи, хехе :)
Един от главните ми кахъри с това пътуване беше да запомня името на селцето. Имах колега, чийто прякор е Добър, така че тази част не беше трудна. Обаче с наставките ударих на камък – то не беше Добърово, Добърица, Добарица…после ми казаха да го запомня като ‘пивото на Добър’ (по аналогия с Пирин-Пиринско и Шумен-Шуменско), но по непонятна за мен причина образувах името на селото като Добърица. Накрая се примирих да търся табели, започващи на никнейма на бившия си колега, и разчитах на добрия късмет да няма много села с подобни имена в околността. (още…)
Боснек, белият дроб на Перник
Боснек, некви чукари
Трябва да отбележа, че въпреки безспорната куулнес да бичиш айляк нейде из природата, понякога е ужасно досаден начинът, по който природата бичи (жужейки, жилейки и лазейки) айляк по теб самия. При все това напоследък развих силното желание да се разкарам от София при всеки удобен случай, а ако разкарването е в посока потулен хотел с басейн, толкова по-добре. Не съм от хората, които обичат да излизат, но при алтернативата да си изцикля уикенда/почивката в най-скапания град на планетата, всяко едно пътуване е за предпочитане.
Та след двата набега към Асеновград и Червен, тази седмица бе ред на Боснек.