Zerglings of the night
Наслади се на несъвършените дефекти, които имаш, смъртний, ти пред взора си.
Из „Пролетно Зимно почистване на Draft категорията“
В тези часове на деня, на фона на тихото жужене на няколко компира в офиса и тракането на две клавиатури, светът изглежда доста изкривен. Не на място, не в хармония, не в крак – сякаш е чакал всички хора да заспят и лудешки се пуска към купоня. Харесвам това време, кара ме да се чувствам по-свободен, шумотевиците и хаосът остават някъде на заден фон, а всичко, което имам пред себе си е малко свободно време, тишина и концентрация.
От години съм сова. Баща ми е сова, както и майка ми, а брат ми дори се съревновава с мен колко по-късно (рано) ще си легне. Не знам как се получи, но в един момент спрях да мога да спя в ‘нормалните часове’, просто спрях, а годините нощен режим ми донесоха слаби очи, уморен вид и перманентна маска на Зоро. В тишината на нощта мога да чета книги и да се пренасям в други светове; да пиша код, без нищо да смущава и без това кривите ми логики. В тези часове аз господствам в къщата (квартирата) и обикалям като призрак, внимателно пазейки съня на тези, които са около мен. Понякога ходех да наглеждам приятелката си, ей така, да я видя просто. Сигурно ще ходя да наглеждам и децата си един ден (ако имам), както баща ми правеше с нас с брат ми. Нощ, чернота, тих шум до леглото ти, който си свикнал да познаваш, леко проблясване на електрически фенер, насочен към пода, и промърмореното ‘спи си, Вожде’.1
В тъмнината на нощта всичко се избистря в главата ми. Стари спомени изскачат, получили нова боя и заради това – по-ярки, а прегрешенията от изминалия ден се нареждат пред теб и те облъчват с обвинителен поглед. Плановете за следващите дни жизнерадостно цирикат по листчета и тефтери, а в ушите гърми Музика. Всичко изглежда толкова…постижимо. На една ръка разстояние.
Но в нощта се спотайват и гадове – съжаления, най-вече събудени от ярките спомени; множество ‘ах-защо-не-се-сетих-така-да-му-отговоря’; няколко гузни мисли за нечий заоблен задник, който си видял през деня; кисело осъзнаване, че нещо не върви както искаш; и безкрайна, всепоглъщата тъга, че си … смъртен.
Всичко свършва. Напоследък много се замислям на тази тема. С приятел си приказвахме, че май ние с него изкарваме криза на средната възраст едни 10-15 години по-рано. Всички колебания, търсения, опити да намериш себе си най-накрая и блъскането на главата в стената (ах-защо-не-знаех-тогава-че-така-ще-стане), всички въпроси ‘накъде отивам аз, може би’ и онези дяволски малки гласчета, нашепващи, че нямаш време – не е ли това именно една такава криза? За някои може да е смешно, че толкова млад съм седнал да си мисля за такива неща, но, да го еба, нима съм искал да ме заливат такива глупотевини? Наскоро писах пост за Време, но не го довърших, защото осъзнах, че Време не ти е приятелка, колкото и да изглежда обратното. Дали е иронично или садистично – трябва ти време, за да осъзнаеш, че няма време, – не знам. Знам само, че загубих година (горе-долу) борейки се с тези съмнения, опитвайки се да се убедя, че всичко е наред и тече по предопределения му ред, за да открия накрая, че вместо да съм се борел, просто е трябвало да отеба нещата и те ще си намерят свой път.
Да де, пита подлецът в тила ми, но ще имаш ли време да ги дочакаш?
Това е – вечното блъскане на едната противоположност с другата, търсенето, съмнението, постоянното поставяне на всичко под лупа. Оценяване на риска, на печалбата, на усилията – струва ли си да влагам от моето време в това? Педантично ли да подходя или хаотично да метна купища енергия в brute-force опити да постигна целта? Да спестявам някой лев за черни дни или да пилея всичко, което се изпречи на пътя на портфейла ми? Жилище, жена, деца, внуци – да планирам ли, или да оставя нещата да си се случат? И ако стигнем до същността на нещата – какво, мамка, искаш ти от Живота?
Зададох този въпрос на доста хора в последно време. Какво искаш от живота? Странно, но нито един отговор не ми хареса – все бяха щастие, спокойствие, вътрешен мир, да живее в умерено охолство, да отгледа децата си без лишения, да е здрав и дълголетен…но това цели ли са? За мен не са, те са най-обикновено проявление на човешки стремеж, ценности, които малко или много всички ние тачим. Ние сме програмирани да се стремим към тези ценности, написано е на костите ни с ей толчави букви. Не мога да приема, че за някого щастието е цел в живота, това в моите очи го прави човек, сремящ се към нещо, което всеки инстинктивно търси, тоест хвърля излишни усилия в проблем, който не съществува. Все едно да се стремиш към срането – похвално, но няма особено голям смисъл, след като се случва от само себе си. А здравето? Не е ли и то същата история? А какво трябва да разбирам под сакралното ‘вътрешен мир’, да ви еба майката? Говорете ми с цифри, обекти или – б краен случай – в камили, а не с маймунски абстракции.
Никой не знае какво иска от този живот, до този извод стигам. Всички си мислят, че знаят, копаят си една дупчица с усърдие, изплезен език и лъжичка, а години след като са минали кризата на средната възраст се осъзнават и установяват, че те просто са работили, а онова, което са искали, е на другата част на Земята. Ти си мислиш, че искаш да си програмист, но това всъщност не е целта ти. Кефи те да си сервитьорка и да работиш в ненормални часови пояси2 и с теб да се ебават всякакви избушени нещастници3, но и това не е целта ти. Учиш, бачкаш, вдигаш клалификация, катериш позиции, търкаляш нагоре приходите си, но това също не е целта ти. Да, знам, повече пари = по-висок стандарт = осъществени мечти = цел в живота. Но пък…замислил ли си се, че докато това се случи, ти ще си мъртъв? И още – не мислиш ли, че всичко, което правиш, е да си поставяш малки, близки цели, които да залъжат умственото ти късогледство и заблудят изтерзания ти мозък с илюзията за смисъл и посока? Ако това е така, ако механизъмът на тези човешки двигатели е толкова дребнав по природа, за каква ЦЕЛ В ЖИВОТА си говорим?
Всички ние, когато говорим за ЦвЖ, имаме предвид онези малки рутинни желанийца в дребните ни обиталища на съзнанието, които изграждат нашето ежедневие, които считаме за определящи самите нас и ни задвижват по един или друг начин. В стремежа си да се покажеш на другите, да постигнеш някакви си твои желания, ти предприемаш дейности, които в един момент започваш да наричаш ЦЕЛ В ЖИВОТА. Тя се култивира, развива се, а не съществува в пространството ей така, от само себе си. Да търсиш щастието е ебаси тъпата цел в този смисъл, ти реално не си развил бляновете си дори на йота от кота нула, за каквато можем да приемем естествено вродения стремеж на всеки един нот нас да…се радва на живота.
Живея сега, утре и малко в другата седмица. За по-напред не ме търси, защото може да съм мъртъв.
Аз имам цел в живота. Да го изживея. Как, с кого, къде и колко – ще се оставя да бъда изненадан.
А какъв искам да стана ли? Ами, космонавт.
ПС от 27 октомври, 2009: За цел в живота мога да приема изявление от сорта на ‘Да натрупам богатство от един милиард виетнамски донга’ или ‘Да ошибам всички пички в 9-ти Г клас на Френската преди да съм навършил 16 години’, защото постигането им би означавало, че човекът е щастлив. Поне за малко :)
Да изшибаш всички като цел в живота би означавало, че го постигаш по някое време и си дотам – вече животът е game over (дор ии с happy end) и няма какво друго да правиш :) Щастие, мир и т.н. са абстрактни понятия и никога не е ясно колко точно щастлив иска да е човек или що за мир желае. Което поставя една вратичка в ‘целта’ му, така че да може да цели още и още, и още.
По темата, винаги съм се главоболил над 2 алтернативи: да изкарам лежерно първите примерно 25 години от живота (ученически и студентски години) и след това да се чудя какво да правя, или да си седна на тъпия задник още като непълнолетен, да изпусна 5/6 от купоните и запоите, но в крайна сметка когато другите започнат да налазват на пазара, аз вече да съм светлинни години напред. Pros and Cons, но среда между тея двете така и не открих.
Човек никога не знае.